Пай с ревен и яйчен крем без захар, глутен и лактоза, който се топи в устата и ухае неустоимо. Това е десерт, чийто богат вкус е допълнен от домашни сушени сливи. Но днес няма да ви говоря толкова за самия пай, а ще отделя няколко реда за повода, по който го приготвих.

Световният ден на лупуса е 10 май – нека направим лупуса видим заедно!

Отново е онова време от годината, през което развявам виолетовия флаг. За мен 10 май е „специален“ ден, защото съм от няколко хилядите лупус войни.

За мен това е време да стана по-силна, тъй като 10 май винаги пали огън. Кара ме да продължавам да се боря със заболяването всеки един ден от годината, защото за съжаление лупусът не си взима почивен ден.

Смешното е, че бях обратното на откровено по отношение на тази болест. Преди почти две десетилетия бях диагностицирана със заболяването лупус и се чувствах така, сякаш съм получила еднопосочен билет за някоя далечна, забравена вселена. Никога не бях чувала за лупус и не разбирах какво се случва с тялото ми. Затова си мълчах, сякаш беше тайна. Лупусът беше като сенчеста фигура, дебнеща в ъглите на живота ми, и не исках никой друг да го вижда. Плюс това, изглеждаше, че никой не ми вярва, когато чуеше, че се боря с невидима болест. Най-тъжното е, че хората го мислеха за заразна болест и сякаш носех кръста „дамгосана“, а дамгосаните са като прокажените… избягвани.

И все пак на фона на изгубените приятелства и пропуснатите възможности, нещо започна да се измества вътре в мен. Осъзнах, че не мога да го пазя в тайна завинаги, затова отворих сърцето си и реших да го „прегърна“.  Опознах го, не го обикнах, но вече съжителстваме мирно. Това не стана за една нощ. Колкото повече научавах как лупусът ми се отразява лично на мен и колкото повече прозрение и полезни съвети натрупах, толкова по-комфортно се чувствах в собствената си кожа. В крайна сметка успях напълно да изляза от сенките и да започна да се застъпвам за себе си и да споделям и на други хора.

#АЗЖИВЕЯСЛУПУС

с радост, Радост